Звездите умират винаги сами -

без стон и без страдание, устремени към земята....

Докосвайки я, те не знаят,че умират, оставяйки следа във тъмнината...

Видели следата, ние разтваряме душите си -

наранени, устремени към висотата на звездите....

и страдаме още-повече, защото разбираме,

че дори звездите умират....

Събрали и ада, и рая, и болката от недостигнатото щастие,

душите ни кървят, а ние още повече ги нараняваме - сами

- изгубени в борбата за безсмъртие...

Звездите следват неумолимия си инстинкт.

Сами не знаят какъв е тоя устрем към земята.

Те не подозират, че умират - стоплят душите ни,

докато не им останат сили да светят

и бавно угасват, изпитвайки празнота, но не и болка,

защото човешката болка е много по-силна .

Звездите не знаят,че умират.

Но ние, когато нараняваме душите си, знаем...

И все пак го правим...
                                                             Пепа Николова